Ако в следващия век някой отвори учебник по история или международни отношения на страницата за Югославия, това, което ще прочете за Косово, няма да е много различно от фразата: "Кризата в Косово е класически пример за етнически конфликт от края на XX век."

Днес, сто години преди това евентуално да се случи, разгръщането и решаването на този конфликт също се развива по класически сценарий - срещу леко въоръжени парамилитаристични и сепаратистки групировки се изправят професионална армия и специални полицейски части.

На теория би трябвало югославската армия отдавна да е приключила с проблема "Косово". Примерите за обратното обаче са кампаниите на САЩ и Франция във Виетнам, съветската инвазия в Афганистан, а после и руската в Чечения.

Една предизвестена криза

Деветдесетте години на XX век могат да бъдат наречени десетилетие на консервираните национализми. Това са закъснелите национални утопии на различни етнически общности, които поради различни причини не са успели да преживеят или да завършат националната си еманципация.

След разпада на циментиралата за десетилетия международния живот система на студената война началото на 90-те години бе използвано от редица националности и местни елити на етнически общности за промяна на политическото статукво.

Съвсем естествено процесите на преначертаване на границите започнаха в бившите СССР и Югославия, където изкуственото създаване на националните граници при несъобразяване с всякаква етническа картина бе достигнало най-висока степен.

Докато разграждането на бившата "империя на злото" премина сравнително безболезнено през формулата ОНД, процесите на разпад в бивша Югославия предизвикаха един от най-продължителните, стъпаловидно развиващи се етнически конфликти в историята на последния век.

Какво се случи?

Мината Косово бе заложена преди 11 години, когато Белград отне автономията на провинцията. Оттогава започна и процес на интензивно разделение на сърби и албанци в Косово.

Благодарение на различните демографски характеристики на двете общности понастоящем албанците съставляват около 90 процента от населението на провинцията. Белград не полага усилия да интегрира албанците, дори напротив, двете общности са в процес на паралелно съществуване.

До избухването на косовската криза цялата държавна администрация и местната власт бяха съставени от средите на сръбското малцинство в Косово. Сърби са и всички служители на полицията, пощите и комуникациите.

В отговор на административния диктат на Белград косовските албанци започват да изграждат свои структури на всички възможни нива. Процесът започва от образователната система. Албанците обявяват бойкот на сръбските училища и организират своя образователна система, финансирана чрез дарения и от нещо подобно на вътрешна данъчна система.

Създава се и албански университет. Младежите от албански произход отказват да влизат в югославската армия, а натискът на Белград върху тях да правят това и бездруго не е силен.

Албанците започват да бойкотират и структурите на местната власт, като създават своя местна администрация и прекратяват участието си в изборите. Частният бизнес в Косово става предимно албански и е изцяло част от сенчестата икономика.

Отказът от участие в избори бе добре дошъл за режима на Белград, който наложи в изборния закон 50-процентна бариера при падане на изборната активност, под която резултатите от вота са невалидни. Това условие се оказва ефикасно за запазване на политическия контрол на Белград над цялата страна.

Авторитарният стил на управление кара опозицията да се оттегли от участие в несвободните избори и увеличава изборната и политическата апатия сред населението в цялата страна. Като се прибави към това албанският бойкот, ако в даден район изборната активност е под 50 процента, избран кандидат няма.

В тези условия възможностите на режима за фалшификации и контрол над изборния процес нарастват и на парламентарните избори през 1996 г. управляващата коалиция на Милошевич спечели 64 от общо 138 места в парламента, а коалицията от демократични политически партии "Заедно" едва 22 парламентарни кресла. В парламента влизат още осем политически партии, пет от които са представени с трима или по-малко депутати.

Манипулирано управление

В условията на нехомогенно политическо пространство за управляващия кръг около президента Милошевич бе твърде лесно да си набавя нужните гласове, за да получи парламентарно мнозинство. Администрацията контролира изборния процес и канализира изборната активност и резултатите от нея в услуга на политическите кръгове около югославския президент. На последните президентски избори избирателите бяха поставени пред алтернативата да избират между радикала Шешел и Милошевич.

Демократичната опозиция призовава към бойкот на изборите, а международната общност си затваря очите за изборните фалшификации, които са в явна вреда за Шешел.

След 1996 г. властта на Милошевич укрепна и управлението му постепенно започна да ликвидира островчетата на независимост в Югославия. Непокорната преса бе усмирена, а независимата медийна компания B-92 бе под постоянен политически огън от страна на правителството.

Протестите на студентите и опозицията в Белград бяха преодолени, а избирането на Мило Джуканович за президент на Черна гора бе компенсирано с назначаването на неговия основен политически опонент Момир Булатович за премиер на Югославия.

В резултат на всичко това режимът на Милошевич изгуби всякаква политическа конкуренция, а управляващите политически сили продължават да насочват сръбското общество изцяло към ирационалните цели на сръбския национализъм, докато националните задачи, които има да решава Сърбия, са съвсем различни от тезите на великосръбския шовинизъм.

На фона на авторитарните политически режими от латиноамерикански или азиатски тип в бивша Югославия се забелязва един феномен - съчетание на сравнително прозападен тип организационна и икономическа култура и предимно архаични политически ценности.

Това до голяма степен е повлияно и от институционалната формула "бивша Югославия", която на практика консервира сръбския национализъм, като запазва изкуствено сръбската доминация в бивша Югославия и създава у сърбите нереална представа за собствения им национален потенциал, както и за обхвата, в който биха могли да го реализират.