Противопоставянето между източните и западните общества преминава през цялата история на Русия. Най-голямата славянска държава векове наред е щит за Европа пред нашествията на азиатските народи. Така Азия не успява да нахълта в Европа, но трайно се настанява в Русия и това се оказва фатално за нейното развитие. В резултат на всичко това в Русия се получава синтез между западното културно и интелектуално влияние и икономическата и политическата структура на изтока. Няколко са сферите, в които Русия остава под влиянието на Изтока.

Първата от тях е тази на вечния руски проблем - поземлените отношения. Въпреки че Русия повтаря общия път на европейския феодализъм, в нея така и не се установява частна собственост върху земята. Държавата е заета с отблъскването на татарската опасност и мобилизира всички ресурси за нейното преодоляване, в резултат на което укрепва и се централизира административната структура за сметка на автономията на градовете и аристокрацията.

Закрепва се условното владеене на земя и успоредно с това се ликвидират всички автономни звена в обществото, като дори църквата става част от държавния апарат. Резултатът е: държавен контрол върху земята и търговията, безправие на поданиците и зависимост на аристокрацията. Русия бързо разширява територията си и развива огромна военната машина, а военноимперската система постепенно се легитимира като единствения защитник на страната от външна заплаха.

Втората сфера, в която Русия търпи влиянието на Изтока, е управленската. Административната система на Русия се изгражда за нуждите на всеобхватен централизиран и бюрократичен контрол. За да осигури легитимност на изградената държавна структура, властта започва да култивира отбранително съзнание, ксенофобия и държавнически комплекс. Поставя се началото на имперскодържавническия комплекс в Русия и всичко, което се отнася до държавата, се превръща в свещено.

Оттук се ражда култът към държавничеството и държавата, а социалните му измерения възпроизвеждат структура на руското общество, която прилича на площада пред двореца на Петър Първи в Санкт Петербург - огромно равно пространство с висока колона посредата. Няма независими социални прослойки, а личността се загубва под тежестта на държавната власт и контрола на административния апарат.

Догонващата цивилизация

Има два начина да бъде преодоляно изоставането. Първият е да се реформира социално-икономическата система и да се изградят институции, близки до европейските. Това означава неизбежно намаляване на обхвата на държавната власт. Вторият е да се заимстват не структурите, които възпроизвеждат просперитет, а само техническите резултати.

Това означава да се използва всеобхватната държавна власт за провеждането на мащабен централизирано управляван модернизационен проект. Изборът между тези две алтернативи става най-мъчителния за Русия в последните четири века, но в крайна сметка се налага втората.

При Петър Първи централизираната държавна власт е основният инструмент на промените. За разлика от Европа, където импулсите на развитието се генерират от обществото, в Русия властта използва принуда, за да променя самото общество.

Всъщност Русия няма избор. Принудата и централната власт са единствените инструменти, с които държавата разполага, за да осъществи модернизация в краткосрочен период. В резултат руската държава става основният икономически агент и най-големият предприемач в икономиката, а обществото отново остава пасивно по принуда.

Избраната схема за развиване на промишлеността е следната: на определени предприемачи се предоставя безплатна работна сила, както и възможности за получаване на кредити и с помощта на високи митнически тарифи се установяват монополни привилегии за създадените предприятия.

Следващата сфера, в която за преодоляване на изоставането се хвърлят маниакални усилия, е военната. Държавните разходи за армията нарастват, като модернизацията й се финансира чрез повишаване на данъчното равнище. В резултат на това най-големият данъкоплатец, общината, не успява да се развие и консервира аграрната изостаналост.

Като цяло реформите на Петър Първи наваксват техническото изоставане, но засилват централизацията на административния апарат, утвърждават архаични социални и икономически модели и изострят имперските апетити на Русия.

В тях преобладават негативните социални аспекти, но въпреки това през този период в Русия се създават относително самостоятелни социални прослойки, като заедно с това нараства влиянието на европейските социални стандарти, формират се представи за граждански права и се създава тънък протограждански културен пласт.

Земята - нерешеният проблем

Изтокът оставя своя отпечатък и върху руския аграрен сектор. В края на XX век в Русия все още няма развита и легитимна частна собственост върху земята. Старият руски спор за земята остава неразрешен.

В предкомунистическия период в Русия действат сложни взаимоотношения на преплитащи се права върху земята, населението е закрепостено, а частната собственост е слабо различима.

Едва в началото на нашия век започват да се появяват тенденции към приватизация на условните поземлени владения и към разширяване на собственическите права. Почти два века преди това дворянството получава всички права върху ползването на земята, след като през 1714 г. в кратки срокове се извършва "аграрна революция", започнала със закон за приравняване на именията с наследствените имоти.

Следват серия укази, които се стремят да уредят аграрните отношения. В крайна сметка в резултат на няколко неуспешни поземлени реформи възникват конфликти, свързани с претенциите за права върху земята. Огромното количество земя изведнъж остава собственост на дворянското съсловие, в резултат на което започват спорове около дворянските и селските права върху нейното притежаване.

Така в резултат на редица неуспешни реформи частната собственост върху земята трайно започва да се възприема като исторически нелегитимна в Русия. Отношението към собствеността върху земята автоматично се пренася и върху частната собственост изобщо, още повече че до XX век практически между двете може да се постави знак за равенство.

В резултат на липсата на традиция и легитимност на собствеността в Русия се насажда психологически климат за възприемане на философски течения, отричащи частната собственост.

След Кримската война в Русия е проведен нов цикъл от поземлени реформи, последвани от редица законодателни опити за уреждане на проблема със земята в началото на нашия век, които, въпреки че постигат известно сближаване на руския аграрен сектор с европейския, в крайна сметка увеличават недоволството от статуквото и довеждат до цялостно разрушаване на легитимността на социално-имуществената структура на руското общество.

Опитите за аграрни реформи на руските царе следват общата управленска тенденция в Русия, насочена към държавно регулиране и администриране на икономическата дейност.

По-успешна се оказва индустриализацията на страната. Въпреки централизирания характер на модернизационните проекти в началото на XX век Русия успява да развие промишленото си производство, осъществява стабилизация на държавните финанси и паричното обращение и успява да възвърне златния стандарт на рублата.

Осъществяването на небалансирана модернизационна политика обаче носи огромни рискове. Изискванията за финансиране на промишленото развитие стимулират държавна политика на запазване на общините като фискален механизъм и консервират аграрната изостаналост, което води до ново социално разделение и недоволство.

На фона на всичко това се откроява остра нужда от промяна на корумпирания административен апарат и постепенно всички институции на изградения обществен ред губят легитимността си, след като, обхваната от вътрешна нестабилност, Русия влиза в Първата световна война.

Ненаучените уроци

Руският икономист и политик реформатор Егор Гайдар твърди, че "големите скокове в руската история, всеки път завършващи по един и същи начин, имат една обща черта, която предопределя с точност и необратимост голямо сриване и рухване, ново отдалечаване от напредналите страни".

През последните седмици имаме доста основания да си спомним тези думи. В действителност има една обща черта между всички неуспешни опити за модернизация и реформи в Русия. Тя се състои във възпроизвеждането на един и същи тип социално-икономическа структура - в основата на модернизационните усилия стои не обществото, а централизираното, физическо усилие на държавата.

На практика това е една периодично възпроизвеждаща се затворена реалност. Всичко това води не до техническо изоставане на Русия, а до изоставане в нейното институционално развитие и развитието на руското общество.

Месианският път

В невъзможността си да се интегрира със Запада и при нежелание да принадлежи към Изтока Русия представя нуждата от добродетел и избира нещо, което гордо нарича "месиански път".

В опита за начертаване на този път и при неспособността да бъде преодоляно противоречието Изток - Запад се срутват първо царската, а после и комунистическата империя в Русия. Въпреки това имперската идеология, трансформирана в култ към държавничеството, оцелява и се доказва като устойчива на социални сътресения от всякакъв вид.

Показателно е, че дори сега за много руски политици приоритетни цели не са развитието на пазарната икономика и гражданските институции, а запазването на военнопромишления комплекс и пресъздаването в някаква форма на бившия Съветски съюз.

Тези, които през 1991 г. говореха за гражданско общество, днес говорят за държава. Държавната религия във вид на "държавничество" се завръща и в Русия са налице симптоми на нов ледников период.

Интересите на финансовата олигархия

Азбучна истина е, че в Русия не съществува пазар в смисъла, в който това понятие се употребява в Западна Европа. Но в Русия съществува друг, мощен, бюрократичен, или казано по друг начин регулиран пазар. Това е пазар на влияние и контрол над дефицит, основна характеристика на който е връзката власт-собственост.

Днешната руска финансова олигархия се чувства твърде комфортно в условията на този регулиран пазар. От една страна, собствеността не е държавна, системата на монополно господство на държавата е разрушена и икономическата олигархия няма интерес от нейното възстановяване.

От друга страна, в Русия няма изградена достатъчно развита структура на частната собственост и не действат развити пазарни механизми. Целта на руската финансова олигархия е да съхрани сегашната полуразгърната система на собственически и пазарни отношения в Русия при запазване на контрол върху управлението и администрацията.

Липсата на ясни пазарни критерии и развита система на собствеността помага на свързаната с властта финансова олигархия да избягва всеки акт на поемане на отговорност. Руската финансова олигархия е заинтересувана от укрепването на регулирания пазар и е безотносителна към всякакви политически идеологии или режими, несвързани със запазване на статуквото.

Нейна цел е придобиването на собственост и икономически позиции при запазване на привилегиите, осигурени от административната опека. Такива са интересите, които определят идеалите на най-новата "държавност" в Русия. Всъщност това състояние на страната не е непознато за руската история. Днес обаче в Русия съществува и мощна организирана престъпност. Срастването й с корупцията, тоест с административните среди, при сегашното състояние на икономиката може да изгради социално-икономическа структура, непозната в руската история.

Елцин и излъганите очаквания

Светът иска да вярва на руските управници след Горбачов. Светът искаше да вярва и на Елцин. Това дори се случи. На него се гледаше като на фигура, способна да обърне хода на руската история. Той беше нарочен за управника, който има шансове да изтегли Русия на буксир към Запада. Такава картина за съжаление изглежда колкото недействителна, толкова и наивна, защото сегашният руски президент не оправда очакванията. Елцин не направи много неща.

Първото от тях е, че не прекъсна връзката между държавната власт и средите на руската финансова олигархия. Точно обратното, под неговото покровителство позициите на бившата руска номенклатура в икономиката се засилиха и тя продължи да използва паравана на държавната власт за икономическата си дейност.

При Елцин руската финансова олигархия окончателно се превърна в стабилен и неподвластен на пазарните закони политико-икономически елит. Руските реформи при Елцин си останаха "перманентно незавършени" и като резултат в Русия трайно се настанява модел на клиентелистки, държавнополитически капитализъм, в който пазарните отношения изпълняват изцяло подчинени функции и служат за легитимиране на спечелените финансови позиции.

Макар и крупните преразпределения на собственост и влияние в Русия да протичат през периода 1988 - 1991 г., този процес не бе спрян при управлението на Елцин. През цялото управление на сегашния руски президент страната преживя всичко на всичко две правителства, които провеждаха политика на пазарно ориентирани реформи: на Егор Гайдар и на Сергей Кириенко, като и двете правителства не управляваха дълго.

Когато вече бившият премиер Кириенко встъпи в длъжност, възникнаха сериозни опасения, че това е последният шанс за провеждането на пазарни реформи в Русия и една от последните прегради пред идването на власт на комунистите или националистите.

Правителството на Кириенко се опита да стабилизира държавните финанси, заяви намерение за сериозни структурни реформи в икономиката и се опита да прекъсне връзката между финансовата олигархия и политическата власт. Програмата на Кириенко бе амбициозна, но неудобна за руския икономически елит.

В резултат на това на власт отново дойде любимецът на едрия руски бизнес Виктор Черномирдин и Русия със сигурност ще запази модела на административно-регулирана икономика. Още повече че Черномирдин анонсира политика, насочена към съживяването на държавния сектор в икономиката.