Резултатите от влизането на Симеон ІІ в българската политика се нуждаят от анализ поради различни причини. Някой от тях са свързани с потенциалната заплаха от промяна на формата на държавно устройство. Други с това, че появата на нова политическа партия, която доминира в българската политика, може да промени посоката на България към членство в ЕС и НАТО. Трети са свързани с политическото поведение, което демонстрира бившия цар, а именно да не навлиза в конкретика и да не се съобразява с изискването за публичност на политическите намерения, което е основно за съществуването на плурализъм.

Всъщност първите две "заплахи" само допълват третата, която сама по себе си е достатъчно основателна, за да бъде задействан защитният рефлекс на всяко общество. Разбира се тези "заплахи" са само политически хипотези и в този смисъл са спекулативни, въпреки че произтичат от начина, по който се държи Симеон ІІ на българската политическа сцена.

Важните въпрос обаче не са свързани с личността на Симеон Сакскобургготски или с НДСВ, а с това защо досегашните големи политически играчи изгубиха доверие.

"Благодарим ви! Сега си вървете!"

Според редица политически анализатори, политическият модел на "Кръглата маса" - създаден от усетилата вятъра на промените комунистическа номенклатура и брадясалите, облечени по пуловери десиденти, водачи на демократичната опозиция -е временна конструкция, която е инструмент на прехода, а негов краен продукт. Ако тази хипотеза е вярна поне отчасти, би трябвало изградената след 1989 г. българската партийна система да претърпи сериозни промени или дори да се трансформира в изцяло нова.

Причините това да се случи и аргументите в подкрепа на подобна хипотеза са достатъчно: на обществената и политическа сцена излизат нови поколения, променят се светогледните нагласи, налице са нови икономически реалности. 12 години след промените обаче разпадът на политическия модел на “Кръглата маса” не се случва. Въпреки това, е налице сериозна ерозия на доверието към българския посткомунистически политически елит и към партиите реализирали политическия преход.

Първите сериозни индикатори за това, че на парламентарните избори през 2001 г. избирателите ще потърсят алтернативни политически партии, които да ги представляват в парламента се появиха в началото на 1999 г.

Тогава, за политически прощъпалник, новата партия "Гергьовден" успя да напипа нишката на засилващата се социална нетърпимост към темата корупция, умело я използва и се превърна в хит на местните избори. Чрез неполитическо поведение, "Гергьовден" успя да се легитимира като "нещо различно" от другите партии, както с политическия си стил, така и като използва името "движение" вместо носещото негативи "партия". Разбира се от формална гледна точка думата "движение" няма никаква стойност. Тя обаче дава необходимия нюанс за различност и поставя този, който я използва в позиция на привидна надпартийност.

Две години по-късно Симеон Втори изигра същия политически спектакъл, в който думите "движение" и “корупция” отново имаха ролята на ключ към гласовете на избирателите, с тази разлика, че ефектът от появата на царската коалиция бе по-мащабен.

Фактът, че две нови формации успяха да изиграят едни и същ номер на политическия елит и по идентичен начин да променят политическото статукво не говори твърде добре за усета на “старите” играчи на политическата ни сцена. Той обаче говори и друго, че е налице трайно изхабяване на политиците и партиите реализирали прехода.

Политически Видовден

Местните избори от 1999 г. сложиха разграничителна линия в политическото пространство. От едната й страна останаха партиите участвали във властта или били на гребена на политическата вълна след 1994 г. – БСП, ОДС, БББ, Евролевицата и т.н. От другата страна се наредиха ДПС, които успяха да се легитимират като принципна опозиция на БСП и ОДС, ВМРО, които започнаха курс на отделяне от ОДС още през 1999 г. и "Гергьовден".

Макар да е част от "старите" партии на политическата сцена, ДПС успя да се възползва от факта, че бе опозиция в два парламента и стана единствената представена в предишните парламенти партия, която успя да увеличи електоралната си подкрепа на отминалите парламентарни избори.

Останалите политически формации успяха да влязат, всяка по свой собствен начин в период на спад на доверие. Въпреки, на пръв поглед, сериозния си завой към европейската социалдемокрация и НАТО, БСП остана доктринерска партия, която не е в състояние да обезпечи кадрово и политически модерна управленска визия. Евролевицата се разцепи от вътрешни противоборства и загуби подкрепата си, а Бизнес блока показа нагледно какво означава клиентелистка партия.

От всички загубили доверие, най-сложен е политическият казус на ОДС. Коректността изисква да се признае, че реформите проведени от ОДС поставиха висока летва в българската политика и направиха център на обществен дебат редица ценности характерни за развитите общества: нетърпимостта към корупцията, изискванията за подобряване на околната среда, развитието на комуникациите, образованието, социалните и здравните услуги.

Управлението на ОДС показа също, как реформистко правителство изпада в заблуда, че губи доверие не заради политически слабости и кадрови недостатъци, а заради “тежестта на реформите”. От 1997 г. до местните избори през 1999 г. СДС бяха съсредоточили огромна власт, която обаче бе балансирана, както вътре в синята партия, така и в изпълнителната власт. След местните избори и извършените промени в правителството, и вътре в СДС, управляващата партия се капсулира и започна да прилича по-скоро на административна структура отколкото на съвременна дясноцентристка партия. Всичко това доведе до закономерен отлив на доверие от ОДС.

В 38-то Народно събрание, което остана най-успешното след 1989 г. и управляващи и опозиция, макар с различни средства и от различни позиции, направиха всичко възможно в обществото трайно да се насади усещането за клиентелизъм и корупция, които в крайна сметка бяха пришити като основна черта на политическия елит.

Реформите и началото на европейската интеграция на България също станаха генератор на обществени изисквания за промяна в политическото поведение и в партийната система. Постигането на консенсус по националните приоритети на България заличи в огромна степен различията между представените в парламента партии. Това доведе до намаляване на възможността избирателите да ги припознават по скалата ляво-дясно. Така в очите на обществото различията в политическата идентичност придобиха вид на спорове, предизвикани от воденето на затворена и кабинетна политика, откъсната от ежедневните проблеми.

В крайна сметка нарасна разминаването между очакванията на избирателите и това, което основните партии определяха, като важно в политическия дневен ред.

Местните избори през 1999 г. показаха, какви са актуалните политически изисквания на избирателите: да бъде сменен апаратния политически жаргон с ясен и конкретен език; да се наложи политическо поведение лишено от идеологеми, да се наложат нов стил и нови лица в политиката. Тези изисквания се конкретизираха в намаляване на подкрепата за политическите партии, свързани с периода на прехода, а на битово ниво придобиха простата формулировка - с политика да се занимават хора неучаствали досега в политиката и необлагодетелствани от политиката.

Появата на Симеон Сакскобургготски на политическата сцена предотврати много вероятния разпад или преструктуриране на партийната ни система, защото успя да легитимира нов субект в рамките на същата тази партийна система и даде шанс на загубилите доверие партии да претърпят вътрешни реформи без да се разпаднат.

Отливът на доверие от управляващата през последните четири години коалиция ОДС, при отсъствието на царската бюлетина, би могъл да доведе до нестабилна политическа конфигурация в 39-я парламент. Това би означавало възможен разпад на политическия консенсус, дори по националните приоритети на България, заради теснопартийни интереси и до липса на стабилно парламентарно мнозинство.

Царят спаси партийната система от разпад

В крайна сметка влизането на Симеон Втори в политиката даде на избирателите всичко останало без политическа яснота и конкретика. Създаването на НДСВ бе "наказание" за досегашния политически елит, доведе до появата на нови лица в политиката и макар и със спорен резултат успя да промени политическия дебат и политическия език на който се води той. Влизането на царя в политиката даде на избирателите и друга мечта – да гласуват за изчистена от идеологеми партия, която претендира да бъде обединител на нацията.