Между първия и втория тур на президентските изборите изборната надпревара се завръща в плоскостта на класическия тип политическа конкуренция ляво-дясно.

След като на парламентарните избори доминираше различен тип политическа заявка, тази на Симеон Сакскобургготски, сега отново можем да говорим за дебат ляво - дясно.

> Все пак, докато Георги Първанов е типичен ляв кандидат, чиято политическа идентичност, риторика и концепция за президентската институция не излиза извън идеологическия светоглед на БСП, то Стоянов не е типичния десен кандидат, най-малкото защото не се явява на изборите като партиен кандидат. Последното поставя Стоянов в по-трудно разбираема позиция пред избирателите и не позволява на избирателите да получат ясен политически образ за действащия президент.

И така, как изглежда Петър Стоянов и как Георги Първанов преди втория тур на изборите?

Петър Стоянов

От една Стоянов е кандидат, който олицетворява консенсуса по националните приоритети на България. Настоящият президент стои в основата на този консенсус, има заслуги за налагането и отстояването му. Стоянов бе първият политик заговорил ясно и разбираемо за новите приоритети на страната, ЕС и НАТО, той бе и този, който чрез прословутата фраза "да затворим фабриката за илюзии", каза на избирателите, че българското общество не може да понесе повече политически капани, заложени от популизъм и даване на неизпълними обещания.

Днес Стоянов също продължава да олицетворява крехкия политически консенсус по националните приоритети на България. Практически пример за това е, че той е единствената политическа фигура, която успя да събере от една и съща страна на политическата маса представители на НДСВ и СДС.

В този смисъл като президентски кандидат и като личност Стоянов е символ и гарант за приемственост по националните приоритети в две сфера. Първата е пряко свързана с президентските правомощия е осъществяването на външната политика и политиката на сигурност. Нейни практически измерения са интеграцията в Европейския съюз и НАТО и поддържането на политика на ситуативна сигурност, която държи страната ни извън дневния ред на конфликтите и нестабилността в Западните Балкани.

Втората сфера, в която президентът няма правомощия, но разполага със неформално влияние е, да следи за това, дали управляващото мнозинство и изпълнителната власт изпълняват публично заявените си политически намерения и програмата си. В тази сфера президентът е гарант на политическия плурализъм и трябва да следи за това да не бъде подменян реалния политически дневен ред.

По този показател Стоянов се явява единствената възможна политическа фигура, която може да осъществи приемственост между началото на икономическите и социални реформи започнати от ОДС и правителството на НДСВ, от което се очаква да ги довърши.

Формулата,чрез която се яви Петър Стоянов на тези избори обаче, прави политическия му образ по-неясен от този на Първанов.

Стоянов не е партиен кандидат, защото е издигнат от инициативен комитет, но не е и типичен независим кандидат, защото е подкрепен от четири политически партии - НДСВ, ОДС, ВМРО и "Гергьовден".

Дистанцията между Петър Стоянов и ОДС лиши кампанията му от подкрепата на реални партийни структури, а виртуалната подкрепа, която получи от НДСВ и дистанцията на Симеон Сакскобургготски от президентските избори не му позволиха да получи сериозна подкрепа от избирателите на НДСВ. С други думи, Стоянов се лиши от опората на политически мотивираните избиратели на ОДС и не получи подкрепа на хората с ниска политическа активност, които доведоха НДСВ на власт.

Въпреки че, в изборния му екип влизат представители на четири партии, Стоянов, в голяма степен, не успя да усвои подкрепата им на първия тур на изборите. Така стана възможно към настоящия президент да бъдат отправяни едновременно изцяло противоречиви обвиненията. Той е обвиняван, както че е "седесар", така и че е "недостатъчно седесар".

Георги Първанов

Той се явява радикален кандидат по отношение и на двете сфери: тази, в която президентът има реални правомощия за изпълнение на националните приоритети, във външната политика и сигурността и тази на ролята му на гарант, че управляващото мнозинство изпълнява публично заявените си политически намерения и програмата си.

По отношение на националните приоритети, приети с консенсус от всички политически сили и възприети от НДСВ, Георги Първанов има имидж на реформатор в средите на левицата и в БСП.

След неговото идване на власт БСП скъса с неокомунистическата си икономическа и политическа визия и поне на декларативно равнище възприе интеграцията на България в ЕС и НАТО като приоритетна.

Първанов обаче си остава типично ляв кандидат, който както в политическата си риторика, така и в представите си за ролята на президентската институция не може да надскочи социалистическата представа за управление.

На пресконференцията в след първия тур на изборите Първанов говори за утвърждаване на социал-либерален модел, политическа теза, която стои на друга институционална плоскост от дебата за президентските правомощия.

Не е ясно, защо един евентуален бъдещ президентът, който би имал функции предимно в сферата на външната политика и националната сигурност се опитва да налага модели за управление на икономиката и разпределение в социалната сфера.

Кандидатурата на Георги Първанов макар и представяна като консенсусна, реално е радикална, защото измества дебата около реалните президентски правомощия и националните приоритети със социален дебат, който не е съвместим с обхвата на президентските правомощия.

Социалният дебат може да обслужва интересите на левицата за връщане във властта, но не и работата на Първанов като бъдещ президент. От тази гледна точка кандидатурата на Първанов за президент е просто инструмент за политически растеж на БСП.

Радикализмът на кандидат-президентската риторика на Първанов се измерва и с преповтарянето на редица политически позиции на БСП.

Една от тях е тази за провеждане на референдум за членство в НАТО. Тя на практика води до връщане на националния консенсус за членство в НАТО в изходната му позиция от 1997 г. Основни категории в тогавашния дебат бяха "за" или "против" членството в НАТО, а не "за" или "против" негови отделни параметри.

Практическото изражение на този пример е кадровото решение на Първанов да покани о.з. ген. Ангел Марин за кандидат-вицепрезидент. Ген. Марин бе, може би единственият висш военен, който наруши принципа за деполитизация в армията, като изказа публично политически позиции се обяви против членството на България в НАТО.

Кой срещу кого на втори тур?

На втория тур на президентските избори се сблъскват две познати за избирателите политически светогледа. Този на Стоянов е познат на обществото от 1996 г. Той е реформаторски и е в ход с всички пасиви и негативи за настоящия президент. Петър Стоянов няма нужда да търси нов тип идентичност и да поставя нови национални приоритети, защото настоящите все не са изпълнени.

При Георги Първанов имаме опит за ляв прочит на президентската институция. Този ляв прочит обаче контрастира със спецификата на президентските правомощия, които по конституция са формулирани да изпълняват консенсусни национални приоритети и не могат да обслужват леви или десни политически проекти.

Основните различия в двубоя Стоянов - Първанов са, че първият с явява пред урните, като носител на политическа приемственост, а вторият като ракета-носител на лява визия за управление, адаптирана към кампанията за президентските избори.

Политическият избор е между завръщането на БСП във властта с всички позитиви и негативи и между запазването на президентската институция в следващите 5 години като "пазач" на националните приоритети.

Твърде възможно е подкрепата за двамата кандидати преди втория тур на изборите да се структурира, чрез политическата идентичност на партиите, които ги подкрепят. Такава възможност означава нормализация на политическата система и ще легитимира управляващите от НДСВ, като част от нея.

Практически пример за това как се структурира политическата подкрепа за двамата кандидати преди втория тур е поведението на ДПС.

Подкрепата на ДПС и лично на Ахмед Доган за Георги Първанов е обяснима по много начини. Единият от тях например е, че БСП и ДПС са единствените парламентарно представени партии, които вкараха в парламента депутати с доказано агентурно минало.