Значимостта на поканата за членство в НАТО излиза далеч извън аспектите на сигурността и дава цялостна перспектива за развитие на страната. Едно от най-важните й следствия е, че България има опорна точка, върху която формулира аксиоматично националните си интереси.

Днес всички политически сили разполагат с плоскост, на която да стъпят, когато дискутират стратегически въпроси на националното развитие или се опитват да проектират националния интерес. Лошите навици и способността ни да разрушим крехкия национален консенсус около НАТО обаче са фактор, който не бива да се подценява. Затова преди ратификацията на членството в НАТО формулата на новия национален интерес прилича по-скоро на маса с три крака. Завинтването на липсващия четвърти крак изисква очертаване на три важни проблема. Първият е свързан с противниците на членството в НАТО, вторият с типа управление необходим на страната в периода на ратификация и третия е свързан с мястото на България на картата на НАТО.

Кой остава срещу НАТО?

Ключов е въпросът "Кой ще пречи на ратификацията на поканата"? Отговорът се крие в натрупания опит по темата "България-НАТО". Едва ли вчерашните врагове на НАТО ще да станат новите му поддръжници. По-реално е да очакваме, че партиите и груповите интереси и обществените прослойки, които не са искали покана вчера, днес ще се опитват да я торпилират.

Веднага след срещата в Прага се появи синдромът на "активните борци". Политици и партии с нулев принос за поканата в Прага си приписаха заслуги за националния консенсус по темата НАТО. Става въпрос предимно за хора и интереси традиционно гравитиращи около левицата. Тяхното поведение и това на БСП, налага припомнянето на няколко обстоятелства.

В най-добрият случай БСП симпатизантите й са пасивната част от консенсуса за НАТО. В лошият случай, левицата и кръгове свързани с нея - като започнем от "антифашистките" организации и свършим с търговците на оръжие - оказаха пълна подкрепа на всички антинатовски прояви от последните 5 години.

БСП можа да намрази НАТО, заради войната в Косово, но не можа да намрази руските войски заради войната в Чечения. "Пацифизмът на левицата" отрича военните удари в Югославия, но няма нищо против избиването на хора в Грозни. Левицата мрази оръжията, но демонстрира срещу унищожаването на ракетите СС-23 и Скъд.

Когато става въпрос за оръжия се налага да споменем и действията на оръжейните кръгове близки до левицата. Техните представители се преброяват на пръстите на двете ръце, но имат финансов и властови ресурс да контролират три важни групи хора, които реализират битката против НАТО.

Първата група е "пушечното месо" в битката против НАТО. Това са хората, за който Москва още е столица на СССР. Макар и искрени в убежденията си, те проектират българския национален интерес с пространствено-времеви категории от 70-те години на миналия век. Тази група изнася публичната битка срещу "идеологическия враг", но не участва в разпределението на материалните ресурси - които са крайната цел на "войната срещу НАТО".

Втората група не е ценностно и идеологически обвързана с борбата против НАТО. В нея влиза малка част от администрацията във външната политика, военната сфера и сферата на сигурността, която има достъп до информация в областта на търговията с оръжие и ембаргови стоки. Тези хора правят "бизнес" от информацията, която получават по силата на служебното си положение и с това осъществяват най-опасния тип корупция - този с национална сигурност.

Третата група е политическото лоби срещу НАТО. Тук отново на първия ред са политици от левицата. Доскоро тези хора водиха публичната битка против НАТО. Днес след поканата те ще се борят за забавяне интеграцията в алианса. Наличието на такова публично и ясно различимо политическо лоби поставя най-важния въпрос към левицата. Щеше ли БСП, да откаже въздушен коридор на руските самолети, при операцията на НАТО в Косово, ако през този период беше управляваща партия?

Левицата продължава да държи лостовете за манипулация върху тези българи, които са против членството в НАТО. Знак, че БСП не се отказва от този политически ресурс е гласуването в парламента при получаването на поканата за НАТО. При него единствените гласове против и въздържали се бяха от парламентарната група на БСП.

В този контекст доста цинично звучат думите на Станишев, че с приемането на интеграцията в НАТО, БСП има заслуга за получаването на покана. Всъщност, при началото на интеграцията в НАТО, БСП беше в изтикана от българското общество в маргинални позиции. От тези позиции социалистите не можеха да упражняват влияние извън средите на социалистите-съветофили. В този смисъл, без съпротивата на БСП, България отдавна би била фактически член на НАТО.

Днес БСП поне привидно е част от консенсуса за НАТО. На социалистите обаче им предстои да извървят още една болезнена. БСП трябва да поиска от привържениците си да се откажат от спомена за света на Студената война и да премести центъра на идентичността си от Москва в Брюксел или поне в София. Тази крачка неизбежно ще намали електоралното влияние на БСП, но ще я легитимира окончателно като европейска левица.

Какво трябва да бъде управлението на страната до ратификацията на поканата?

В обществото продължават да битуват две широко разпространени илюзии, в капана на които попада и настоящото управление на страната. Това са представите за България като за страна с уникалното геополитическо положение и като фактор на стабилност в региона. И двете представи са част от посткомунистически комплекс, поддържането на който, към днешна дата е опасно за сигурността на страната. Тези представи бяха не лош политически аргумент до средата на 90-те години, когато България изглеждаше стабилна на фона на войните в Западните Балкани. Стабилността без развитие на демокрацията обаче е само временно състояние и не би могла да послужи като политически аргумент пред НАТО. След година България няма да може да оправдае евентуално неизпълнение на критериите за членство с аргумента, че е генератор на стабилност в региона. Това е и втората илюзия. Настоящото правителство е зрител по отношение на регионалната политика и поради това не може да играе стабилизираща роля в Югоизточна Европа.

Конкретните ангажименти по ратификацията на членството в НАТО изискват ясна картина на предизвикателствата пред страната и цялостна концепция за управление. Освен концепция за управление, на България е необходимо и управляващо мнозинство, което има ресурси да я изпълни. Вътрешно политическата ситуация тепърва ще поставя НДСВ и ДПС в отбрана. Доверието към мнозинството намалява, а с него и възможностите на НДСВ и ДПС да осъществяват консенсуса по националните приоритети. Оцеляването на правителството при последния вот на недоверие само отлага проблемите на НДСВ и ДПС, но не ги решава. Напротив, всяка стъпка към НАТО и ЕС ще поставя все по конкретни въпроси повечето от които свързани с вътрешни реформи, на които сегашното мнозинство няма отговор.

България на картата на НАТО?

Веднага след поканата към 7-те страни от Прага Джордж Буш посети Литва, Естония и Румъния. Останалите три държави ще бъдат посетени от други високопоставени американски политици. Единствено в България няма да има посещение на добра воля от страна на САЩ.