Съкратеният вариант е пубрикуван във в. Сега, февруари 2003

Повод за тази статия са нарастващите като количество и качество лоши сценарии за развитието на страната, които присъстват в обществото и медиите.

След заклинанията за края на прехода, парадоксално се появиха призраци от миналото във вида на паметници на Живков и ордени за хора от най-близкото му обкръжение. На финалната права пресечната линия Запад - Изток, каквато е членството в НАТО се оказа, че проблем не са само "бившите ченгета", а и информацията, която се изнася от днешните служби.

Добавка към тези проблеми, към безработицата, ниския жизнен стандарт е и модела на управление "Сакскобургготски" непознат в кратката ни демократична история. "Присъствието на царя" у нас, утвърждаването на НДСВ като партия, залитането на СДС в антизападни позиции и това, че за БСП не можем да кажем нищо лошо, което вече не е казано са фасадата на една тъжна обществена ситуация.

Тъжна защото, зад всички лоши прогнози - за крах на настоящото управление, за икономическа криза и т.н. - стои простата констатация, че в страната няма управленска алтернатива. С други думи българското общество не може да произведе по-добър политически механизъм от този, с който разполага, НДСВ не може да изпълни предизборните си обещания, а опозицията не може да се хареса на избирателите.

При липсата на ясна концепция за развитието на страната, политическият дебат съвсем закономерно се пренася в посока дефектите на конституционното устройство. Преди да бъде променяна Конституцията обаче, предстоят няколко обществени битки, които трябва да решат изхода на "Войната за България" - България като западна страна или България като балканския вариант на постсъветска република.

Левицата като придатък към обществения дебат

Първата и най-трудно видима битка за страната е тази за отказ от миналото. На политическата сцена тя се материализира чрез осъвременяването на БСП - партията, която държи политическия "монопол върху миналото". Към днешна дата левицата избягва всички болезнени политически теми, които могат да й донесат негативи. Когато участва в ежедневните обществени битки БСП прави това с остаряло политическо ноу-хау и с понятиен апарат познат от периода на Виденов.

Основната й политическа лексика е съсредоточена около социалния популизъм и "намаляването социалната цена на реформите". В опозиция тази фразеология работи, но подготовката на БСП за властта изисква друг тип политическо поведение. Отсъствието на такова налага да припомним, че досегашното присъствие на левицата във властта е спирало реформите вместо да намали на социалната им цена.

БСП продължава да е партия с неясни икономически идеи за развитието на страната. Заради вече споменатия "социален популизъм", тя събира непрестижния вот, тоест вота на пасивната част от българското общество, която е наблюдател на модернизацията на страната. Към това трябва да прибавим високата средна възраст на симпатизантите на БСП, идеологическите пристрастия на левицата към Москва на СССР, а не Москва на Русия, монопола върху антизападните обществени прослойки и митологичните обяснения за България и света датиращи от времето на Студената война.

Спрягането на сина на Станко Тодоров за кандидат кмет на левицата в София е показателно за отсъствието на модерна идентичност и липса на човешки ресурси в БСП. С насочването на кадровата политика към "децата" на бившата партийна върхушка, БСП затваря политическия си цикъл, първата част от който бе да елиминира всяка конкуренция в лявата част на политическия спектър. С този подход левицата изглежда като ретроградна партия със симпатична фасада и ще й бъде трудно да увеличи електоралното си влияние без провал на НДСВ или СДС.

Основната битка на БСП е да запише в политическата си сметка управление без провал. На левицата е необходим пълен мандат във властта и положителна оценка от обществото за нейно управление. Това ще й помогне да се отърси от страха, че може да се провали за пореден път и ще прекрати комплекса за вина на социалистите.

Нелегитимната политика на СДС

Битката за СДС е най-важната част от голямата "война" в българското общество. Целта на тази "война" е България да стане част от запада. От СДС се очаква да води "войната за България", защото беше партията, която се легитимира като носител на ценностите на плурализма, демокрацията и западното общество. Днес сериозен проблем за СДС е, че политическият му апарат използва тези ценности за лични цели. Истинските им носители останаха хората, които си задават въпроса защо в "Шоуто на Слави" седесар е "мръсна дума".

Голяма част от тези хора останаха и продължават да стоят извън политическите процеси в СДС. И понеже в демократични условия политиката е преди всичко дейност за защита на обществени интереси и механизъм за представителство, а не средство за лична кариера или бизнес, симпатизантите на СДС все по-трудно разбират политическите ходове на партийния си апарат. Разбира се същото важи с пълна сила и за останалите политически партии, но санкцията на обществото към СДС е по-сериозна заради чисто моралните ангажименти, с които бе натоварена синята партия. С други думи на СДС не е позволено да бъде партия на промяната и да не се променя.

Днес политическите лидери на СДС не водят тази политика, за която са избрани - тоест подменят вътрешнопартийния вот. СДС няма нови коалиционни партньори, а партията няма единен дневен ред. Вместо да води "голямата битка" за модернизацията на страната и да търси максимална обществена подкрепа навън, синята партия води вътрешна студена война. СДС в частност и българската политическа класа като цяло успяха да загубят образа на морален защитник на мечтата на обикновения човек за достоен живот.

Вместо тази мечта, политическите елит позволи да се наложи друга мечта - тази на "мутрата" преуспяваща със сила, с нарушения на закона и чрез връзки с политици.

С поведението си от последните два месеца СДС показа и някакво новопридобито неевропейското лице. Парламентарният дебат за АЕЦ е пример за това. В него не стана ясно дали СДС защитава фундаменталната за всяка демокрация ценност "върховенство на закона и правовия ред" или два съветски реактора, с изтичащ експлоатационен срок. Към неевропейското лице на синята партия трябва да прибавим и партийните гримаси по приватизацията на "Булгартабак" и БТК. И при двете сделки СДС застана срещу западни инвеститори и влезе в конфликт с прозападната си ориентация.

Един от големите вътрешни проблеми на СДС днес е нелегитимното упражняване на власт в партията. Пример за такова е поведението на бившия председател на СДС Иван Костов. Той заяви по време на Националния съвет на партията от края на ноември 2002 г., че стои плътно зад настоящото ръководство на СДС. Целенасочено или не обаче Костов работи срещу авторитета на Михайлова и НИС. Пресен пример за това е статията му за Ирак. Тя е чудесно упражнение за опозиционен политик, загубил избори и си довел партията си до дълбока криза. В същото време е лош пример, как се помага на политически лидер, който не искаш да свалиш от власт.

Партийната лоялност изисква всяка политическа разработка да се предоставя на разположение на партийния лидер - модел наложен от самия Костов по времето, когато никой в СДС не пишеше анализи без негово одобрение. В конкретния случай дори един такъв анализ би подхождал повече на бивш външен министър като Михайлова, отколкото на Костов.

Демонизирането на Костов обаче не е решение на проблемите на СДС, а бягство от тях. Дори част главоболията на СДС да идват от силната му личност, то големият проблем на СДС не е Иван Костов. Бившия премиер разполага със сериозно политическо ноу-хау, което настоящото ръководство на СДС очевидно не може да използва. Ако то имаше собствена политическа и организационна визия и воля да я налага едва ли Костов или някой друг би успял упражнява нелегитимна власт вътре в партията.

Едно нещо от предизвикалата внимание от статия на Костов за Ирак обаче изисква специално внимание, както вътре в СДС, така и в обществото. Става дума за един силно подвеждащ пасаж. В него бившият премиер казва, че "Франция и Германия придават изключително значение на придържането на всички кандидатстващи за членство страни към общоевропейска външна и отбранителна политика. Затова българското решение за Ирак не бива да се противопоставя на тази обща политика".

Реалността е друга! В ЕС няма единна позиция по кризата в Ирак. Има позиции на Германия, Франция, Великобритания, Испания и т.н. Тези позиции са доста различни, което не пречи на отношенията между отделните държави в ЕС. Изискването на Костов България да се придържа към общоевропейската външна и отбранителна политика обаче е неизпълнимо по иракския проблем. Внушението, което се прави чрез него изглежда приготвено за вътрешнополитическа употреба.

То може да доведе единствено до това, правителството да бъде притиснато да заеме пасивна позиция по кризата в Ирак, от която България да загуби, а кабинетът да понесе политическа отговорност в последствие.

НДСВ и битката за политическия център

От гледна точка на всеки институционален подход правителството на НДСВ и премиерът Сакскобургготски изглеждат като варвари влезли в Рим. Заседания на правителството без стенограми, липса на координация в изказванията на министрите, парламентарно мнозинство - политически аналог на швейцарското сирене и премиер, който се държи пред медиите като напушен с трева тинейджър. Такава макар и пресилена е картината на управляващото мнозинство, в което единствено ДПС изглежда като политически субект, който е наясно защо е във властта.

Прилагането на формулата на НДВС "колкото депутати, толкова интереси", ако не друго, поне дава възможност на обществото да се фокусира върху дефектите на политическата система и да съсредоточи енергия за отстраняването им.

Ако твърдението, че НДСВ е разбило двуполюсния модел е вярно, то третата битка за България е да бъде изграден ефективен модел за представителство с три големи политически партии.

Изграждането на такъв модел е сериозно предизвикателство, което драматично ще промени българския политически живот. Първото следствие от него е, че парламентарно мнозинство на една партия, ще бъде непосилно, ако не и невъзможно за постигане. Това означава, че на българските партии предстои да усвоят нов тип коалиционна култура, която минава през отказ от налагане на силови решения от страна на големия партньор и ясно поемане на отговорност от по-малкия.

Ще се промени и концепцията за вътрешнополитическа стабилност. Тя няма да се реализира математически, чрез партийно мнозинство от верни депутати, а посредством спазване на ясни и да се надяваме прозрачни и конкретни коалиционни споразумения.

За да се случи всичко това е необходимо НДСВ да се утвърди трайно в политическия център, нещо за което голяма част от политическите анализатори са песимисти. Значение за бъдещето на НДСВ имат плановете на премиера Сакскобургготски, около който е изградена управляващата партия. Ако изхождаме от неговото поведение, НДСВ изглежда като лошо конструиран, временен политически инструмент.

Въпреки стила на премиера обаче, НДСВ успя да наложи доста на брой лица с добър имидж и осезаемо публично присъствие. От това дали ще се утвърди модела на бягство от отговорност демонстриран от премиера или този на зачитане на политическия ритуал показван от част от правителството и депутатите на НДСВ зависи изхода на третата битка за България.

Тя е за политическия център. Но не за безпринципния политически центризъм размахван сега от НДСВ като плашило за двуполюсния модел. Тя е битка за нов партиен модел и за нов тип политическо представителство. Новият политически център трябва да бъде институционализиран, посредством наличието на политическа партия с ясна идентичност, а не като политическо махало движещо се в двете посоки на политическия спектър.

Битката за демокрация Четвъртата битка от "войната за България" няма начало или край. Тя се случва всеки ден независимо от политическите партии и от това, кой управлява. Това е битката за легитимност на демократичните институциите и за доверието на обществото. Тя е за това, България да има институции, които успяват да решават ежедневните проблеми на хората. Това е битката за преминаване на границата Изток-Запад и за това, което днес наричаме гражданско общество.

Тя се води за светогледни нагласи и ценности, за конкуренция и пазар, за свобода и несвобода. Това е и индивидуалната битка на всеки българин да успее по честен път, и да изгради чувството си за национална гордост в резултат на собствения си успех, а не заради победите на националния отбор по футбол.

За съжаление българското общество изглежда изтощено от тази битка. Цели обществени прослойки отказват да я водят точно на критичния етап, от който зависи дали България ще стане част от западния свят. Отказът от тази "последна битка" е най-сериозната заплаха пред страната. От ноя произтичат всички лоши сценарии, които не трябва да се случват на България.