Две перспективи за десницата

Напоследък съм буквално потънал в работа, често доста различна от политическите анализи и затова не пиша често в собственият си блог, за което искрено се извинявам. Като малка компенсация бих искал да публикувам тук, една моя статия излязла във вестник "Труд" на 3 април, 2005. Тя носи заглавието "Две перспективи за десницата". Не успях да измисля нещо оригинално и затова написах заглавие, което синтезира насоката на материала. Благодаря на Труд за възможността този анализ, с не особено популярни идеи да излезе в голям тираж.

--------------------------------

Българското общество влиза в избори 2004 с променени изисквания. Разбира се една част от българите запазват в себе си носталгията по миналото и илюзиите на прехода, но новите критерии са факт. Те изискват партийната ни система да бъде адекватна на членството в ЕС и да реализира в ежедневието представите на хората. Всичко това това се свежда до въпроса "Какво трябва да правят политиците?".

През 90-те години партиите бяха структурирани около непреодолими светогледни различия, които политиците привидно отстояваха. Зад паравана обаче във всички партии действаше един и същ механизъм на обвързване на публична власт с икономическо влияние. Този модел направи партийни апаратчици и директори на държавни предприятия бизнес елит. В такова създаване на богатство няма нищо достойно и нищо съзидателно. Без да има предприемачи България роди бизнес елит. Не за добро, това е факт. Сега е време държавата да заработи за хората неуспели по време на прехода. За постигането на тази цел България трябва да изгради силна икономическа конкуренция и развит пазар. Членството в НАТО и ЕС са политическата рамка и гаранциите за това.

Отвъд тях обаче българските граждани трябва сами да решим проблема със създаването на новото си предприемаческо съсловие и новата си политическа система. Защото, ако под външен натиск България успя да извърши важни реформи, то от тук нататък подреждането на собствения ни дом в ЕС е изцяло наш проблем. Решаването му е това условие, с изпълнението на което от изоставаща България ще се превърне в бързо развиваща се страна с богати граждани. За целта сами трябва създадем правилата, по които ще се движат икономиката и политическата ни система и да установим стандарти, нарушаването на които ще бъде фатално за хората облечени в публична власт.

Всичко това трябва да се случи заради една ясна цел - България да бъде западна страна - да има самостойни независими от властта граждани, чийто частен живот, икономическа активност и политическа воля не могат да бъдат мачкани или подменяни от държавата и политическия апарат.

Една от важните предпоставки да се случи това е да има бърза и качествена промяна в политическото представителство, тоест в начина по който се организират и работят политическите партии. Тук изключително важна е ролята на българската десница поради това, че тя е бе морален застъпник на европейските ценности през целия период на прехода. Заради тази си роля тя закономерно бе политически локомотив на промените в България. Днес обаче десницата има огромен ценностен и кадрови проблем.

Десните партии са насочени повече към това да защитават политически и икономически позиции, придобити от отделни хора в джунглата на прехода. Това отваря пропаст между идеите на десницата и политическата и практика и я прави изключително непривлекателна за избирателите. С други думи когато бъргарските граждани виждат, че голяма част от десните политици са придобили позиции, удобно скрити зад прозападната фразеология и европейската риторика, те няма да подкрепят десницата. Несъответствието между заявена идентичност и политическо поведение е в основата на разпада на десницата.

Затова днешната и криза може да бъде преодоляна единствено с консолидация около автентични европейски консервативни и либерални ценности и чрез императивното им прилагане в политическото ежедневие.
Новият дясно-центристки политически проект има два времеви хоризонта. Първият е до деня на парламентарните избори, а вторият е през следващия управленски мандат. Първият е свързан с идентичността и ролята на НДСВ в българската политика, а вторият с това да се изгради новата българска десница.

Ролята на НДСВ е ключова в този процес. В този парламентарен мандат жълтата партия бе политически носител на западния проект на България. Затова днес основната политическа конкуренция е между БСП и НДСВ. В тази конкуренция управляващите представляват политическите интереси на една голяма част от хората с прозападни и европейски светоглед. Поради това НДСВ е длъжна да представи политическа и ценностна алтернатива на сънуващата власт левица.

Управляващите обаче не изглеждат твърде уверени в тази роля. Непрекъснатите спекулации за задкилисни договорки с БСП внушават, че НДСВ не отстоява собствени позиции. Това отчасти се дължи на поведението на тези политици на НДСВ, чиито биография и ориентации са близки до българската левица. Тук е интересна разликата между сигналите идващи премиера и тази от НДСВ готова да работи с БСП. Ако иска да запази властта на всяка цена Симеон Сакскобургготски би трябвало да обещава какво ли не на избирателите. Точно обратно премиерът е не отваря вратата на политическата демагогия. Ако през 2001 г. той можеше да бъде критикуван заради разтегливото си политическо говорене, което се материализира в обещания, то в настоящите избори НДСВ изглежда по-скоро като европейска консервативна партия. Управляващите могат да си позволят популизъм и предизборно харчене на държавни ресурси, за да останат на власт.

Въпреки това, както СДС през 2001 г., така и сега НДСВ са консервативни и умерени в обещанията си. И тогава и днес управляващите говорят за политика, която запазва добрите перспективи пред страната. Нито СДС, нито НДСВ си позволиха в мандатите си да излагат на риск българската икономика и да помпят балона на предизборните обещания. За разлика от СДС преди четири години обаче, НДСВ днес избягва и една друга грешка - да обяснява на избирателите колко безалтернативна партия е и колко много е постигнала по време на управлението си. Това поведение на управляващите е важно, защото запазва дясно-ценстките идеи като политическа практика. На НДСВ остава да убеди българите, че не заговорничи с БСП и че има честен политически проект за страната. Тогава е твърде вероятно България да има трето поред прозападно правителство.

Независимо от НДСВ, ролята на новата българска десница е стратегическа за успеха на България в ЕС. Новата десница ще се оформи с или без остатъците от десните партии на прехода. Кой и как ще представлява българската десница обаче е въпрос, чийто отговор ще се дава след изборите. С малки изключения на хора и формации, сегашните десни партии се превърнаха в политическа фасада, на неуспеха. Той се изразява в това, че през последните четири години десните не формулираха визия за България. В СДС и в коалицията Български народен съюз има хора и партии, които ще бъдат в основата на новата българска десница. Тя обаче трябва да се създава по нови правила и с принципно ново политическо знание. Десницата няма моралното право право да произвежда олигархия. Затова след изборите тя трябва да създаде политически модел, които да подчини личната перспектива на лидерите на ясни ценности и правила на поведение.

Създаването на нова десница не означава "политическа инвестиция на зелено". СДС, ВМРО, БЗНС, ССД и т.н могат да останат важни партии в дясно, при едно условие - да формират нова политическа структура, която да интегрира и натовари десните избиратели с властта да формират политически решения, а не чрез вота им да бъде използван за обслужване на няколко политически кариери.

От предизборното поведение на НДСВ и от идеите на десните партии за следващите четири години зависи дали България че бъде достоен член на ЕС или трайно изоставаща страна. Предизвикателството пред центъра и десницата е още по-голямо заради политически сигнали на БСП. Заради това, че запазването на два съветски реактора с изтичащ срок на експлоатация е по-приемливо за левицата, отколко достойното членство в ЕС.