Когато една част от света води война, а друга дипломатически битки, всяка държава би трябвало да се придържа към две прости правила - да се бори за победа и да отстоява доминиращите в собственото й общество политически принципи. Спазването на тези правила е равносилно на защита на националните интереси.

Пред защитата на българските национални интереси в настоящата международна криза обаче има сериозно препятствие - у нас съществува противоречие между формулирания в институциите национален интерес и доминиращите в обществото политически нагласи.

В настоящата вътрешнополитическа ситуация действат три фактора, които ни поставят в неблагоприятна позиция спрямо международното статукво, след кризата в Ирак. Първият е политическото поведение на президента Първанов, вторият е позицията на БСП, а третия са т. нар. пацифистки настроения в обществото.

Най-важна е позицията на Първанов, защото като президент той олицетворява националния консенсус. Поведението му по кризата в Ирак обаче влиза в остро противоречие с българските национални интереси, нарушава баланса на властите разписан в Конституцията и пряко застрашава националната сигурност.

Според Конституцията, България е парламентарна република, в която външната политика се осъществява от правителството въз основа на решения на Народното събрание. Като държавен глава президентът има правомощия в сферата на външната политика, но осъществяването им не може да противоречи на решенията на Народното събрание и на политиката на българското правителство.

В настоящата ситуация президентът Първанов е опонент на българската позиция. Той влезе в публичен конфликт с правителството и изложи алтернативно тълкуване на решението на Народното събрание по кризата в Ирак.

Левицата е вторият фактор, които работи против националните ни интереси. Единствено БСП си позволи да изрази политическа позиция, сходна с тази на Първанов. Под предлога, че защитават антивоенните настроения в обществото, левицата и президентът саботират официалната българска позиция по кризата в Ирак, приетата с консенсус, и водят политика в полза на чужди национални интереси.

Настоящото разделение на Европа по иракската криза дава възможност на Първанов и БСП да се аргументират с френската и германската позиция и европейската ориентация на страната ни. Достатъчно е обаче да си припомним, че за разлика от Париж и Берлин Първанов и БСП яростно подкрепяха Милошевич по време на кризата в Косово.

Третият фактор, който работи срещу българските национални интереси в настоящата международна криза, са т. нар. пацифистки настроения. Употребата на сила и войната са крайно средство, което влиза в действие, когато всички други възможности са изчерпани. За съжаление повечето хора не разбират това, а левицата винаги успява да употреби политически естественото ни отвращение към войната.

Изборът днес обаче не е между война и мир, а между кратка военна операция с минимум жертви и подкрепа за режим, който избива хиляди хора в мирно време. Днешният пацифизъм, означава "Не ме интересува какво става в Ирак, стига да не гледам война по телевизията."

Българският национален интерес и ориентацията ни към Запад са ясно формулирани, приети консенсус и се поддържат от обществото. В настоящата международна криза осъществяването им преминава през тясно партньорство със САЩ. Това разбиране се отстоява от повечето българи и се поддържа от всички значими политически партии с изключение на левицата.

От друга страна, много българи живеят с геополитическа ориентация и представи, наследени от комунистическия период. Част от политическия светоглед на тези хора е зле прикритата ненавист към Запада като политическа общност и носител на специфични ценности.

Ненавиждащите Запада и тези, за които той означава "келепир", формират обществена група - естествен противник на българските националните ни интереси. В крайна сметка българското общество остава разделено относно посоката на развитие на страната, включително и по кризата в Ирак.