Изминалата седмица за СДС бе време на партизански атаки срещу легитимно избраните партийни лидери. Настоящата би трябвало да тази, в която политически легитимните представители и структури в партията ще очертаят параметрите на политиката на СДС за кампанията за местни избори. Успехът в тях преминава през три ключови принципа - сътрудничество в дясно-центристкото пространство, а не изолационизъм; конкуренция основана на политически идеи, а не на лични нападки; ясно отстояване и програмно прилагане на прозападната политическа идентичност.

Първият принцип е СДС да води политика на сътрудничество, а не политика на конфронтация с другите партии в дясно-центристкото политическо пространство.

Това, което сполучливо или не наричаме двуполюсен модел е на път да се трансформира в полицентрична политическа система. СДС трябва стане активен участник в този процес и да се противопоставя на всеки опит за утвърждаване на олигархичен модел за политическо представителство. Отношението към типа партийна система е една от най-съществените разлики между настоящото ръководство на СДС и това, което загуби парламентарните избори през 2001 г. Екипът на Костов и днес работи за "унищожаването на НДСВ" и за връщане "принципа на махалото в българската политика. Без никаква представа защо е загубил парламентарните избори, кръгът около бившия премиер продължава да залага на конфронтация с НДСВ и другите политически субекти в дясно-центристкото политическо пространство. Обратно, настоящият екип на СДС изглежда по-склонен да разбере, колко е важно и за СДС и за България утвърждаването на полицинтрична партийна система. Дори чисто математически, в такава система, влиянието на БСП ще бъде по-слабо - аргумент, който би трябвало да е достатъчен за СДС да търси алтернатива, а не провал на настоящото управление.

Вторият принцип е, че всеки опит за критика към легитимно избрани политически лидери трябва да се основава не на лични нападки, а на алтернативен като идеи или програма политически проект. Недопустимо е хора, които не представляват никого в СДС да отправят публични нападки към легитимно избрани лидери на партията. Всяка атака, която не е основана на публично оповестен и алтернативен проект е партизанска и излиза извън политическия дебат. СДС няма нужда от вътрешна олигархия и от заместване на политическия дебат с кланова привързаност към отделни личности. Заместването на идеите с хора е отказ от плурализъм и болшевизира всяка политическа структура. Ако за левицата болшевизацията е ценност, за СДС тя е форма на политическа смърт.

Третото и най-важно условие е СДС да провежда политика, която отговаря на идентичността, за която партията претендира. Важно уточнение е, че при управлението на ОДС, християндемократическата идентичност бе фасада, зад която ръководството на СДС създаде централизиран партия, без вътрешен плурализъм, с клиентела структура. Точно този стил на управление постави политическите мини, които днес се взривяват под краката на Надежда Михайлова и НИС.

Настоящото ръководство на партията не трябва да прави политическата грешка да прикрива идентичността, стила и политическите навици на предшествениците си и част от днешната парламентарна група на СДС в името на илюзорния вътрешно партиен консенсус. Прикриването на вътрешната конфронтация създава усещане за нестабилност на СДС и увеличава опасностите пред синята партия. Пресен е примерът как вътрешнополитическата фракция около старото ръководство на СДС на два пъти подтикна партията да застане на антизападни позиции - първият път успешно при дебата за АЕЦ, а вторият път неуспешно при кризата в Ирак. В ситуацията с Ирак дори съществуваше риск СДС да застане на противоположни позиции с най-важните си политически партньори - ХДС в Германия и Народната партия в Испания.